Интересно Съдби

Една тинейджърка и нейните цветове в живота…

Така и не разбрах защо всичките ми приятелки обичат розовото. От малка потъвам в синьото, но не във всяко, а точно в небесното. Онова бледо синьо, което се появява само по изгрев и залез, преливайки се с червеното и оранжевото. И червеното обичам, но не онова бледо и невзрачно, нито пък онова тъмното, а по-скоро онова ярко и страстно червено, напомнящо огън и силна емоция.

473071Никой не разбра защо харесвам точно тези цветове, нито пък аз защо точно розовото. То ми изглеждаше като проста смесица от червено и бяло, като един компромисен цвят.

Напомняше ми на приказките от детството, завършващи винаги щастливо, на еднорози, принцеси и въобще на неща, които не съществуват наистина. Просто животът не беше и не е розов, нито пък ще бъде и слава богу, за което, защото все още не харесвам розовото. Не съм човек, който би могъл да се оплаче от каквото и да било, но кой по дяволите е решил да създаде идеята за розов живот? Кой е толкова наивен да вярва, че щастието би могло да бъде постоянно? Не е. Няма и да бъде, защото щастието винаги се плаща, иначе има опасност да се прекали с него. Та кой би могъл да оцени нещо, за което не е мечтал, не е платил и не се борил със зъби нокти, за да го получи? Кой може да се зарадва на нещо, чиято стойност не знае, и чиято липса не е усетил? Щастието се плаща. Скъпо и предварително. Без възможност за измами, ако някой някога се е опитал или е решил да опита. Цената винаги те настига и спокойно бих могла да уверя всеки, че разплащането след това излиза много по-скъпо и много по-болезнено.

Моето щастие бяха две синьозелени очи. Ярки студени и дълбоки очи. Очи, наподобяващи тези на дива котка, и излъчващи силата и волята на хищник. Тези очи първо гледаха през мен, после в мен, а после, съвсем изведнъж, започнаха да стават все по-топли. Толкова топли, че изгаряха всичко в мен, изместваха ми фокуса, променяха ежедневието ми и мен самата дори. Притежателят им беше не много висок, строен, красив, умен и амбициозен млад мъж. Толкова млад, че никой не би могъл да предположи колко неща е видял с тези красиви очи и колко от тях е преживял, преди да станат толкова ледено студени. Моето щастие, вече отдавна изживяно, все още си го плащам, но смея да твърдя, че не съжалявам за нито един момент, нито пък за цената му, защото хубавите дни ме дариха с много спомени, а лошите ми помогнаха да осъзная много неща, за които не си бях давала сметка. Например защо червеното и синьото. Червеното символизираше дните ми с него, страстта ни, начина, по който ме караше да се чувствам, също и този, по който се притеснявах от него. Синьото пък беше спокойствието преди да си легна. Сега тези цветове ми напомнят за изгревите и залезите, прекарани с него. И понякога, когато се загледам в тях, за да си припомня, се отнасям за минута. Просто за минута си позволявам да обичам тези диви очи отново.

И точно в този момент, изгревите и залезите ми се струват още по-красиви. Все пак благодарение на тях получих най-лошите уроци, в най-доброто за мен време, когато розовото ни залъгваше, че можем да обичаме без последствия.

Автор: Ани Т.

Mariana Petrova

Добави коментар

Натиснете тук, за да публикувате Вашия коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>