Есенна приказка

“Обичам те!”- провикна се позлатено жълто листо отронено от есента. Но оголялата клонка не го чу. Дали, защото не искаше или, защото вятърът профуча край нея: ” Ти вложи толкова

грижи и обич в нея, а ето, че тя не издържа на моята сила и сега те напуска!” Клонката си спомни розовия цвят, с който радостно посрещна появилото се листенце. След това имаше слънчеви лъчи- галещи и топлещи, дъждове- миещи и напояващи, бури и звезди под които малкото листо растеше. Но ето, че студът все по-трайно присъстваше в дните и клонката знаеше, че е дошло времето…да се сменят сезоните. “Какво пък- помисли си тя-в листото вложих цялата си любов и нека тя да престане да ме мъчи, така ще имам повече енергия през зимните дни!”
А падащото листо нямаше избор- беше изгубило смисъл, чувстваше се свободно, без ангажименти да се бори. Очакваше нещо ново и хубаво…може би пак да се роди, когато запее славеят? Сгуши се в корените на дървото. Топлината му щеше да е полезна за клонката, която толкова време я крепеше…
Клонката се подготви търпеливо да чака пролетта. Вече не се страхуваше сама да посреща снежните виелици. Беше научила, че когато дойде времето-зимата е неизбежна. Беше опознала кръговрата и го приемаше- само така се оцелява…с вяра и очакване!