Трудно е да се обобщава. Няма как да се вземат средните явления в човешкия живот. Винаги има изключения. Хващайки се за някое такова изключение, ние го абсолютизираме, смятаме, че то е правило и го превръщаме в своя фикс идея. Така правим грешка, защото нещата стават крайни и неверни, независимо дали са добри, или лоши. Губим представата за средата и тенденцията, за истината, а с това и за бъдещето, защото върху сбъркана основа сме си направили неверните изводи и прогнози. Така се правят грешни преценки, които струват разбит, труден, а понякога тотално съсипан живот. А до провала сме си мислили, че сме прави.
Истината никога не е в крайностите!
Загубили сме инстинкта си за самосъхранение от тези 45 години социализъм, в които държавата се грижеше за почти всичко вместо нас. Като резултат все още много хора се надяват на държавата и не успяват да се грижат за себе си. А тя не е майка и баща. Тя е била, е и ще бъде тук и навсякъде — репресивна структура на икономически силната част на обществото над по-слабата. Докато с революция не стане обратното. Обществената система се нагажда, развива се бурно, после се забавя, задълбочават се противоречията, криза… и после следва ново
наместване. Такъв е пътят на общественото развитие. Така, като ямаме вродени и добити качества да се грижим сами за себе си в един неподреден по социалистически живот, ние се плашим от свободата и пазара. Така, както едно животно, родено и отгледано в зоологическа градина, не оцелява в природата. Кое е по-естествено? Природата или зоопаркът? Точно затова една част от българите напускат, търсейки по-добра, по-развита, с по-улегнала демокрация държава. Търсят златната клетка. Това са страни с развита социална система, защото са богати и могат да си го позволят, т.е. те са по-социалистически от бившата социалистическа България. Комунизъм в бедна страна не може да съществува. Така го е казал и доказал самият Маркс. В бедна страна хората могат да бъдат само еднакво бедни. Грешка ли правят емигрантите? Невинаги! Има много специалисти, които няма как да се развиват в България. Българи работя в Google, NASSA, CERN, Силициевата долина, в най-големите и развити университети и изследователски центрове в света. Просто у нас такива няма. Значи ние захранваме с кадри най- развитите, а ние не сме развити. Това не е ли парадокс? Ако си много добър, светът, като глобално село, е твоето място.
Но за нас, по-нормалните: къде да живеем? И то така, че да ни е най-добре. Имаме само един живот и той трябва да е щастлив.
Въпреки че си мислим, че щастието е различно за всеки, то има обща основа и тя не е в парите. Тя е в развитието. За него обаче трябва и материална основа. Парите са средство. Щастлив си, когато се развиваш! Когато се бориш и преодоляваш трудности. Успяваш. Така доказваш, че си добър, че те бива, че го можеш, че ставаш, че си човек. Или „Движението е всичко, целта — нищо!“ — Ф. Ласал. Ако стоиш на едно място, загиваш като човек, като личност, като дух, независимо колко богат си. „Който не напредва всеки ден, всеки ден изостава“ — Конфуций.
Много българи си представят щастието като неспирно ядене и пиене и несекващ поток от пари, но подарени, не спечелени или заработени. Да се потиш за парите си, е обидно. За да възникнат духовни потребности, трябва да се задоволят материалните. Това е идеалът на тези, които не са ги задоволили.
Всеки мечтае за това, което няма! Емиграцията винаги и във всички страни е имала икономически основи, ако не бягаш от правосъдието, война или бедствие. Как я представяме пред приятели, какво даже сами си въобразяваме, е друг въпрос.
Нашата оценка за самите себе си е най-лъжовна. Когато си затворен в една система, нямаш контакти и не можеш да се движиш по света, е напълно нормално да тръгнеш да пътуваш, когато се отворят границите, да откриваш, да търсиш непознатото. Да компенсираш това, което ти е отнето. Представяте ли си какво е в Северна Корея? Затова и големият поток от емигранти беше в първите години, а не сега. Тогава доходите ни бяха най-ниски спрямо развитите страни. Разликите бяха най-големи и предизвикваха най-силно привличане и преместване. Във всяка страна, която закъсва икономически, когато започва криза и потокът на емигранти се увеличава. Тези явления са неразривно свързани. Сега няма да има сериозен емигрантски поток. Бумът мина. Винаги ще има имиграция и емиграция при свободни граници. Бавно и полека даже започва връщане в страната. Не масово, не така, че да задръстят границата, но го има и ще се увеличава.
Кариера вече може да се прави и тук, а средните доходи са вече 46% от средноевропейските, а са били едва 8%. Дано по-бързо да ги стигнем.
Нормално е с изравняването на стандартите да намалява и икономическата емиграция. Дори всяка година България привличат чужди мениджъри, директори на фирми, не собственици, които варират
от 700 до 1400 на година. Не са много, нали? Но преди 1990 година е нямало нито един. Те не намаляват, а се увеличават.
За 2012-а са най-много от САЩ, а за 2013-а — от Китай. Това значи, че заплатата, начинът на живот, средата вече ги задоволяват. 42 000 чужденци са взели статут на временно пребиваващ у нас. Постоянно живеещите италианци в страната след 2011 година се удвояват за всяка следваща. И никой живеещ тук чужденец не е казал лоша дума за България. Защото той освен лошите, вижда и хубавите неща. Те са повече. В България ние виждаме само лошите и не забелязваме хубавите. А пък в чужбина и да виждаме лошите, казваме само хубавите. 500 000 апартамента и къщи са купени от руснаци или 8% от целия фонд недвижимости. 300 000 живеят у нас постоянно. За тях България е прекрасна. Няма точна статистика, а и не може да има, за това колко българи са се върнали. Но във всеки клас има деца, родени в други страни, и това вече не учудва никого. Преди 20 години всеки чужденец в България беше гледан като марсианец. Това е тенденцията. Конвергенция. Когато стигнеш своя праг на развитие и задоволиш първичните потребности, най-вероятно се връщаш, защото тук сме на по-ниско ниво и със знания и пари можеш да се развиваш. Животът е по-евтин и дори с не много спестявания от чужбина имаш добър стандарт, какъвто там не би имал. Ще се увеличава конкуренцията сред специалистите, защото доходите им ще продължават да растат, затова вече идват да работят у нас и чужди специалисти. Ние просто се вписваме в нормалните световни явления.
Но тези, които са ниско квалифицирани или с дипломи от псевдоуниверситетите, ще са на ниски заплати, те няма какво да предложат на пазара на труда. Две ръце и два крака имат всички. Познанията и уменията се различаваме. Затова може би те ще емигрират, защото нашето дъно е по-ниско от европейското. Но може би ще направят грешка. Много страни са минали по този път — да снабдяват света с емигранти: Ирландия, Испания, Гърция, Португалия и много други, че и самите САЩ, Австралия, Канада, Южна Африка са създадени така.
Винаги след голямата вълна на отиващите си следва по-малка — на връщащите се. Принципът на махалото.
Медицината от векове търси отговор на въпроса как да живеем по-дълго и да бъдем по-здрави. Статистически е доказано, че най-важният признак за това, без изключения, е да не си напускал родния си ареал до 50 км. Да ядеш храна, добита на мястото, на което си роден. Домат от тук и домат от Полша не са само различни по вкус, а по степен на полезност за нас.
Те извличат от почвата различни минерали и ензими. А това е нашата земя. Полските заленчуци са полезни за поляците. Крушите и гроздето от Аржентина и България са различни. Някои храни даже са вредни и отровни. Разбирате ли сега защо столетниците живеят по балканите и селата. Садят си в градинката, трудят се ежедневно и живеят по 100 години. Аграрна България в началото на 20 век е била страната на столетниците 1186 души на 100 000. Сега са под 40 души. 30 пъти по-малко.
Но освен храната, то всяко напускане на територията е стрес за тялото, който съкращава живота. За организма това е смяна на средата и той включва защитните си сили, защото я смята за враждебна. Няма дълголетен пътешественик. Но пък много хора ще кажат, че не искат да са столетници, а да живеят бурно. Ами тогава, какво по-хубаво място от това да си разбиеш здравето, да си съкратиш живота с ядене, пиене и непрестанни купони от България? Тогава защо напускаш? Помислете си колко народ умря от много алкохол и преяждане, и болестите, предизвикани от прекаляването с тях. С такава философия това е вашето място. Тук има всички пороци на воля и до насита. Всичко се крие във философския закон
Качество, количество, мяра!
Вижте англичаните на Слънчев Бряг! Тогава къде си тръгнал да ходиш? Те идват при нас. Тук можеш да живееш „бързо“ и бързо да си отидеш, така, както никъде другаде. Истината е проста: като не виждаш изход пред себе си, хващаш най-лесния изход — Терминал 2. Защото не иска усилие! Истински се натурализират не емигрантите, дори не и техните деца, а внуците им! Чак те се вписват донякъде в системата. И то в акава пъстра и многолика, с добро отношение към чужденците страна като САЩ. В много други консервативни държави ти си другият, чуждият и винаги ще си останеш такъв. Замислете се над проблемите на Франция, Германия, Скандинавските страни с родените в тях, но от друга култура етноси. Мюсюлманските гета. Те вече столетия не се асимилират и вписват в обществото. Те винаги ще са другите. Дори и умните, интелигентните, образованите. Нещо като българските турци, които векове живеят тук и сред нас, и са българи по паспорт, ама не съвсем. Не искам да обидя никого, не се знае кой е по-добър или по-лош, но сме различни. Ами циганите? Също са тук и с нас, но са другите. НЕ са точно като нас. Нали! Помислете!
Лесното решение никога не е най-доброто решение!
То нищо не решава. Трябва обучение, квалификация, учене цял живот, развитие, изобщо нещо, което да те прави уникален, по-добър и с това търсен. Така вървиш нагоре по стълбицата на успехите и парите. Който го прави, има бъдеще и в България, и по-света, който не, се стреми да задоволява първичните потребности и се мести в страни, където те са по-уредени и по-лесно достъпни. Нашите цигани знаят в кои страни и при какви условия дават най-високи социални помощи и се изселват натам с по-висок темп от българите. Даже започнаха да се женят, защото тук получаваха повече като неженени, а там като женени. Хората с малко пари искат пари. Хората с повече пари, средната класа, които са задоволили основните си материални нужди, искат път и развитие, това, което прави живота пълноценен, истински и хубав. Когато ни разрешиха да пътуваме по света, аз бях от първите, които си извадиха паспорт. Където можах, там отидох. Но най-силно впечатление ми направиха едни българи в Мюнхен. Те бяха около 70-80-годишни. Бяха останали като студенти в Германия през 1944 година. Учили са там, което за времето си е било изключителен успех, както сега е Америка, а при социализма СССР. Инженер от немски университет било най-цененото нещо за времето си, както сега IT специалист от Силициевата долина. Знаете ли нещо за тях? За българите, останали в Германия? Те искат да се приберат след войната, но на границата нашите власти не ги пускат, не ги искат. Защото те вече са враг, ние сме обявили война на Райха. Няма къде да отидат и се връщат. Казват, че такива глад, студ и немотия, каквито е имало в Германия след войната, България никога не е преживявала. Мечтаели са за български хляб, мляко, сланина, зеленчуци и плодове, защото там не ги е имало изобщо. Там е имало само разбити и бомбардирани, ограбени фабрики, които не работят и не се ядат. Целият свят ги е мразел, унижавал и не им е подавал ръка за помощ.
Затова са станали силни. От трудностите. Дори и през войната България не е гладувала така, както разбита и съсипана Западна Европа. Образовани и интелигентни немкини са проституирали за една консерва, половин хляб или кутия цигари, за да има какво да ядат децата или дори мъжете им. У нас поне е имало храна. Българската земя е раждала и изхранвала чедата си. Дори е немислимо да си го представим. Мизерията, глада, унижението. Сега те са пак най-силните икономически в Европа. Това с мрънкане ли се постига, или те са по хора от нас? Или свръхчовеци, както им е втълпявал Хитлер. Та тези
стари емигранти обичаха България повече от всичко, повече от нас. Те са я напуснали на по 17-18 години и са живели в Германия над 50-60 г., целия си съзнателен живот. Имаха жени, деца и внуци, пари, къщи и спокойни старини, високи пенсии, но всеки четвъртък се събираха в едно българско бирхале, за да си говорят за България, за нейните проблеми и знаеха, четяха повече от българите. Говореха само на български, упражняваха езика, за да не се забрави, за да не погине. Сякаш никога не бяха напускали България. Говореха без никакъв акцент.
А сега, който живее една-две години в чужбина, започва да забравя думи, да завалва езика като форма на демонстрация, че идва от по-високо ниво. Като столичанин, който отива на село и демонстрира превъзходство. Бяха си реституирали имотите и се връщаха у нас всяка година. Искаха тук да бъдат погребани, а и някои умряха щастливи в България. Тогава у нас беше страшно, режим на тока, липса на стоки и пари, вилнееха мутри, най-тежките и мракобесни години на прехода.
Правото на улицата и по-силния. На нискочелия юнак с пищов на кръста. Аз ги питах: „Защо, като имате всичко, се връщате в нищото? В Мизерията, нищетата“. Те казваха: „Вие нищо не разбирате“. И наистина нищо не разбирах. Те ми бяха непонятни. Не се връзваше, нямаше логика с моята, с нашата гледна точка, че парите решават всичко. Мисля, че сега вече разбрах. А и учените отдавна го доказаха, че носталгията е генетично явление. Това не е нещо, което можеш да изтриеш или покриеш с нови и хубави преживявания. Да унищожиш с нови и лъскави спомени. Тя си стои в ДНК-то, но и в подсъзнанието, и точно когато най-малко очакваш, когато не искаш, когато си забравил, че съществува, тя изплува и те кара да се самосъжаляваш. Да страдаш за далечни, но родни краища и картини.
Може би бедни и грозни, но твои. Медицината формулира носталгията като болест, която променя психиката и оттам влияе на материалното тяло. Ние сме като птиците! Пролетта прелитат десетки хиляди километри, за да отидат там, където са родени. Някои не оцеляват. Защо бият целия този път, а не свият гнездо на по-уютни и добри места? Закодирано е в теб, връщаш се в едно обикновено гнездо, но твоето гнездо! Природата винаги е права. Щом си се родил тук, насам ще те тегли, колкото и далече да бягаш, дори и да не си го признаваш. Няма как да избягаш от себе си. То е дълбоко заровено в гените ти, а ти власт над тях нямаш. Дори българите, най-яростни противници на сегашна България, заблуждават себе си и съвестта си, че не им пука за България. „За нещастие, потиснатите емоции не умират. Те са заста-
вени да мълчат и да ни въздействат отвътре“ — Зигмунт Фройд.
Дори на повърхността да не личи нищо, то си стои. В теб е, затрупано, отхвърлено, заставено да бъде забравено. Но не е. С теб ще е до гроба и ще ти влияе по странен, заобиколен и неизвестен начин. Ще е тъпа болка без причина. Тежест в стомаха, стягане под лъжичката, усмивка с половин уста. Емигрантският глас е викът на болката, разкъсан между там и тук. Между подсъзнателно и реалност. И винаги несъзнаваното,
подсъзнателното, това, което е с теб от още преди раждането, побеждава. Това си истинският ти. Спомнете си, ако ли не, прочетете Николай Хайтов и разказа му „Дърво без корен“. То съхне. И в този или онзи свят, рано или късно, се връща към корените си. Това е народна мъдрост, преминала и доказана през вековете. Народът винаги е прав като природата. Само там се намира абсолютната истина. Затова и където има българи по света, има български магазини, ресторанти. Купуваш лютеница, сирене, бира, ама български, нищо че са по-скъпи
от тамошните. Пиеш и плачеш, ако животът ти е оставил сълзи. Има български неделни училища, църкви, ансамбли за народни песни и танци. Там са повече, отколкото в България.
Хора, които никога не са обичали или слушали народна музика, трепват, като я чуят. Хилядолетията българско им говорят. Останало като предание на безименните поколения преди тях. Като подарък или воденичен камък от минали епохи. Така е по целия свят, дори в Аржентина, Бразилия, където имаме емигранти от повече от 100 години и трето, четвърто поколение са родени там. Не са виждали България, но се чувстват българи. Дилма Русев посети Габрово, родното място на баща си, веднага щом стана президент. Мястото, за което само идеализирано е слушала в спомените и разказите на баща си. Той не е говорил на нея, а на себе си. Той не е предполагал, че тя ще стъпи някога в неговата България. Възрастните хора, родени по селата, живели по градовете, искат да бъдат погребани по родните си места. Там, където няма живи хора, но има много мъртви роднини, надгробни камъни и сухи кости. Но пръст и прах от твоите предци. Строили, градили, бранили и умирали за и в България. Всички сме прах на вятъра. Подсъзнанието ни говори. В другия живот да се съберат. Това е екзистенциално. Но е велико. Извън нормалното ни стоковопарично разбиране за света. В чужбина ти се иска да си направиш една „Малка България“ там, където си. Да вземеш хубавото от миналото и доброто от новата си родина. И щеше да успееш, ако гените не ти говореха друго. Дори и да не искаш да ги чуеш. Има хиляди „малки Българии“ по света, но не са България. А не можеш ли да я направиш тук? Не си се опитал, защото усилията, нервите и борбата, която си водил, за да успееш и да се докажеш там, ако ги беше направил тук, заедно с всичките братя по неволя емигранти, щяха да сътворят чудеса. Щяха да сътворят наистина една друга България, много по-различна, демократична, богата и успешна от сегашната.
Само че българите търсим своя собствен личен успех и изход, а не общия. Ние оцеляваме поединично. Не се обединяваме. Народ не е сбор от индивиди, а хора с общи цели и надежди. Затова е по-лесно да емигрираш. Поклон пред оставащите. Все някой трябва да поддържа изтляващата жарава в бащиното огнище. Докато ни стигнат силите. Може някога пак да се съберем. Ако не сега, то в друго време и друг свят. Прочетете на децата си „Да се завърнеш в бащината къща…“. И Вие си го припомнете, защото краят е:
О, скрити вопли на печален странник,
Напразно спомнил майка и Родина.
И още един български автор: „Човек може да има само една
майка и само една родина“Твоята майка не е най-красивата, най-умната, дори не е най-добрата, но е единствената. Всички други са чужди. Същото е и с България.
P.S. За 2013 година трайно и окончателно завърналите се в България, тези, които са възстановили здравните си осигуровки, регистрацията по адрес и са гласували след години на живот извън България, са 4805 души. Статистиката не може да ги обхване точно, но това са най-занижените данни. Реалните са много по-високи. За 2014 година те са два пъти повече, или над 9000. Причината е в кризата, но и не само в нея. Връщат се хора с 10-20 години прекарани в емиграция. Те няма какво да доказват на себе си и на другите там.
Били са, видели са, избрали са.
Те са събрали пари и сега искат спокоен живот. Намират го тук. Много емигранти мечтаят след пенсия да се приберат. Само в смолянски окръг ежемесечно се превеждат по банков път от Турция 4 000 000 лева пенсии. Това са над 4000 души само в този окръг, само от тази държава. Българските турци, живеещи в съседката ни, са много добре устроени материално. Но не е само от там. С покачването на стандарта на живот, на доходите, качеството на услугите и демокрацията, те ще стават все повече и повече. Непрекъснато, с всяка следваща година, ще се увеличават. Така, както е станало и с другите емигрантски народи. Ние не сме изключение. Няма да се върнат всички. Дори половината. Не е и нужно. България не е лошо място за живеене. То е такова, каквото сме си го направили ние. То е като дом. Ако нашият е разхвърлян, мръсен и неподреден, то вината не е в България, а в нас, стопаните.
Автор: Светлозар Гледачев
Светозар Гледачев е един от най-добрите и популярни икономисти в България. Завършил е Математическата гимназия в Пловдив, после ВИИ „Карл Маркс“ – София, сега УНСС, става асистент и докторант на БАН, специализира и квалифицира от University of Delaware и Bank of America. Той е университетски преподавател, частник, консултант и финансист, бил е директор на банка, два холдинга и на няколко предприятия. Има собствено финансово предаване по Пловдивска обществена телевизия. Издава книги с най-четените и харесвани коментари:
Добави коментар