Писмото по-долу е на 16 годишно момиче, което е изпратило признание за чувствата си до мен, а не до истинския получател- своя бивш приятел, защото е наранено и търси път към любовта.
Впечатли ме начинът на конструиране на обяснението- първо е описала каква е тя самата /Его/, как искат да я възприемат, прозира някаква защитна теза и стена, зад която и накрая се разказва за истинските мисли, емоции и преживявания… Стори ми се много показателно, за съвременния начин на комуникация и причини поради които се разминаваме с хора способни да ни дарят обич и щастие…
За това ще го споделя с вас:
„Не съм момичето, което би целунало някой от приятелите ти, за да ревнуваш. Нито пък, момичето, което можеш да сравниш с онази с късата пола, дето ти е съседка! Характера ми е сложен. Трудно се доверявам, не се влюбвам лесно, но когато го направя обичам истински. Аз съм от недостъпните, които, ако ги дразниш, дори и малко или пък не те познават добре, просто ще те игнорират или ще са по- студени… Трудно допускам хора до себе си и не е нещо лично към теб… Още от миналата година се държах зле с теб и колкото повече те харесвах, толкова по-недостъпна ставах, може би с цел да ти привлека вниманието. Ти беше първият, който така и не се отказа от мен, с месеци наред ми пишеше, звънеше, преследваше и ухажваше, докато най-накрая дори аз самата се пречупих… Влезе в сърцето ми и сега не мога да те изкарам от там, колкото и да се опитвам. В течение на времето обаче ти се отдръпна… Още пазя всеки спомен, всеки подарък и всяко стихотворение от теб – за мен. Убедена съм, че и ти не си забравил, но знам, че и ти като мен си един огромен инат, който сега просто го е страх да не бъде отхвърлен и затова, може би никога няма да направиш първата крачка отново, а ако не никога, то няма да е скоро… Влюбих се в теб, в отношението ти, в начина по който ме караше да се чувствам, в това което си! Обичам начина, по който се усмихваше като ме видиш, обожавах да се дразним, гоним… Обожавах всички тези закачки. И до днес, когато вече не сме заедно това усещане живее в мен … И до днес, в мен има надежда, че ще се засечем, ща се усмихнеш по старому, ще дойдеш да ме прегърнеш, и всичко ще е, като преди…”
Добави коментар