Притча за човека, щастието и вълшебната пръчица

Отчаян баща от сина си, решил да го изпрати далеч от дома му, за да го направи човек. Когато споделил намеренията си, синът му възкликнал в недоумение: „Как така? Що за неуважение към моята личност, че аз съм не само

човек, аз съм пораснал човек, вече съм юноша..” Баща му отвърнал: „ Не е достатъчно да си роден от жена, да ходиш на два крака и да умееш да говориш, че да бъдеш човек. Решил съм да те изпратя в друга страна, далеч от тук. Не се тревожи за прехраната си- ще ти дам вълшебна пръчица и каквото докоснеш с нея- то ще бъде твое.”
Речено-сторено. Синът заживял далеч от родния си дом и то в царски палат- имал всички удобства, най-красивите жени му прислужвали. Но заобикалящата го действителност била някак изкуствена и с времето той спирал да забелязва „имуществото си”, защото то не му носело вече радост. Тогава започвал да се стреми към нови и непознати удоволствия- та нали имал вълшебна пръчица? Ставал все по-ненаситен и алчен и все по-празен отвътре. Без усилия можел да притежава каквото си поиска-хора, вещи, но те били бездушен пейзаж- без емоции и светла мисъл.
Минавали годините, а в душата му започнал да нахлува страх. Той не можел да разбере, защо така мимолетни били стремежите му, защо вече не успявал да открие неща, които да го трогнат и развълнуват сърцето му. Насладите от онова, което притежавал изтичало като пясък между пръстите му и той не можел да го задържи.
Приседнал сам на пейка в отдалечен участък на парк. Към него се приближило куче, което радостно размахвало опашка за поздрав. Било мършаво и недъгаво животинче, може би преживяло много беди. „Какво му дава сили да дойде при мен и да изглежда така жизнерадостно?”- замислил се порасналият младеж. „То живее от късчета благодеяния, а аз мога да имам каквото си поискам. То получава трохички с любов, които го радват, а аз онова, което поискам, но чрез принуда и вече не изпитвам нищо. Без вълшебната си пръчица съм по-безпомощен и от това куче.” – продължил да размишлява той. Почувствал се незрял, защото имал още много да учи. До сега не е полагал усилия да накара другите да му дарят нещо с желание. Започнал да разсъждава- какво искат те, какво би ги трогнало, развълнувало и постепенно се слял тяхната болка и радости, пред него се разкрил единственият път, по който можел да ги направи щастливи, а в замяна да получи всеотдайност и обич. За първи път през душата му преминало чувство, което нямало да го напусне така лесно и си спомнил думите на баща си, че е трябвало да стане човек…