Всяка вечер след залез ретроградната Венера се спуска все по-ниско към хоризонта. Съвсем скоро тя ще се изгуби в сиянието на залязващото Слънце и ще изчезне от небето.
Венера навлиза в подземния свят.
Това е последната фаза от цикъла на Венера — последният етап, преди тя да изгрее отново в края на октомври, този път като Зорница.
В подземния свят Венера изпепелява всичко, което е достигнало естествения си край.
Култури по целия свят разказват истории за изчезването на Венера. В ацтекската митология Кетцалкоатъл — богът, отъждествяван с Венера — се хвърля в огън. След дни, прекарани в подземния свят, сърцето му се възнася и засиява като утринна звезда.
А в една от най-древните записани истории шумерската богиня Инана — самата Венера — слиза в подземния свят. Пред всяка от седемте му порти тя трябва да се раздели с нещо: с короната си, с накитите си, с царската си одежда. Пред царицата на мъртвите Инана застава гола, лишена от всичко, което е определяло коя е тя в горния свят. Там Инана умира. Тялото ѝ виси на кука три дни и три нощи.
Отдаването е пълно.
Тази фаза на ретроградната Венера продължава приблизително от 19 октомври — с отклонение от ден-два според това къде на Земята се намирате — до 23–24 октомври, когато Венера се среща със Слънцето.
При съединението със Слънцето, известно като „казими“, на 23–24 октомври Венера се преражда в самото му сърце. Няколко дни по-късно, около 29–30 октомври, тя се завръща в горния свят и отново се появява на утринното небе.
Но преди Венера да се възроди от пепелта си по-късно този месец, нека се съсредоточим върху настоящия етап от нейното пътуване.
Между 19 и 23 октомври 2026 г. Венера става невидима и преминава през последното пречистване в своя 19-месечен цикъл.
През тази фаза Венера образува и квадратура с Плутон — самия владетел на подземния свят. Тези четири-пет дни ни потапят изцяло в неговите дълбини.
Но какво представлява подземният свят? И защо Венера слиза там по своя воля?
Страхът от тъмнината
Подземният свят е царството на Плутон — царството на смъртта, преобразяването и неизвестното. И тъй като е непознато, тъй като не знаем какво всъщност се случва там долу, съвсем естествено се страхуваме от него.
Това е страхът от тъмнината. Страхът от неизвестното. Онова, което не можем да видим, ни плаши, защото нямаме позната отправна точка, чрез която да го разберем.
Понякога усещаме този страх съвсем ясно — когато заплахата е точно пред нас.
Но през повечето време страхът от тъмнината действа много по-подмолно. Не осъзнаваме, че се страхуваме. Просто избираме удобното. Оставаме на дневна светлина — в светлината на онова, което вече познаваме.
Не пристъпваме отвъд познатото. Не поемаме риска. Не се впускаме в професионалния път, приключението или връзката, към които нещо ни зове — защото неизвестните са твърде много.
И с всеки подобен избор правим малко по-малко, рискуваме малко по-малко и разкриваме малко по-малка част от себе си. Оттегляме се в познатото, докато един ден вече не разпознаваме самите себе си.
Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че страхът от тъмнината всъщност е страх от загубата. Страхът, че рано или късно ще ни бъде отнето онова, което е ценно за нас.
Както листата падат и изчезват в земята, така и всичко материално — включително хората, които обичаме — в крайна сметка се завръща в царството на Плутон.
Затова се въздържаме. Не се отдаваме напълно. Не обичаме с цялото си същество. Не си позволяваме да бъдем уязвими.
Някъде дълбоко в нас психиката вече е направила своята сметка: ако обичам само донякъде, загубата ще боли, но ще оцелея. Ако обичам безрезервно, загубата може да отнеме нещо от мен, което никога няма да се върне.
Мислим си, че се предпазваме. А всъщност сами си пречим да живеем.
Докато нещо в нас не поддаде. В един момент животът, който сме изградили на дневна светлина, започва да ни се струва непоносимо празен — може би сигурен, но не и наш. И в този миг на вътрешен срив осъзнаваме, че нямаме друг избор, освен да навлезем навътре.
Точно това прави Венера сега. Тя ТРЯБВА да слезе в подземния свят — защото всичко навън, на светло, вече ѝ изглежда неистинско и откъснато от същността ѝ. Ролите, маските, правилата, които следваме, защото ни дават сигурност, а не защото изразяват нашата истина.
Тя вече не може да открие там истината на сърцето си. Затова отива там, където тази истина се намира.
Венера в квадратура с Плутон
И точно когато Венера приема неизбежността на своето слизане и става невидима, тя образува квадратура с Плутон — най-пълното архетипно въплъщение на подземния свят.
Венера е в подземния свят, невидима, и при това в квадратура с Плутон? От чисто астрологична гледна точка това звучи като двоен повод за страх.
Но тази квадратура между Венера и Плутон е прикрита благословия.
В мрака на подземния свят срещата с Плутон вече не изглежда плашеща. Тя прилича по-скоро на завръщане у дома.
Да, това е квадратура. Да, квадратура с Плутон. Но тя се случва по правилата на Скорпиона — Венера е в Скорпион — и на собствената територия на Плутон.
Нещо дълбоко в нас, с което просто не сме могли да се справим на дневна светлина, сега може да се преобрази по естествен път — в дълбините.
Защото подобна промяна не може да настъпи само на равнището на съзнанието. Тя не е интелектуално прозрение, нито загадка, която трябва да разрешим.
Тя се случва в самата тъкан на нашата същност — там, където се формират най-дълбоките ни подбуди, модели на поведение и вътрешни нагласи.
Разбираме, че сме достигнали до това място, когато усещането не е толкова за осъзнаване, колкото за освобождаване на нещо вътре в нас — дълбоко и пречистващо, сякаш самото ни израстване носи облекчение.
Нещо, което ни е държало в невидимата си хватка, може би през по-голямата част от живота ни, ще ни освободи. Ще го видим такова, каквото е: страх от тъмнината, който ни е заслепявал и ни е пречел да живеем.
В мрака на подземния свят се отдаваме на самата тъкан на живота — и в това отдаване животът ни показва пътя. Откриваме онова, което сме смятали за изгубено — защото това, което обичаме, не изчезва в тъмнината. То се съхранява там.
Семето не започва да расте на светло. Първо трябва да бъде заровено — в тъмнината, в земята, където сякаш нищо не се случва.
Тъмнината, подземният свят, тишината, земята — те не са мястото, където животът свършва. Те го побират и съхраняват. Те са самата тъкан на съществуването.
Щом приемем най-големия си страх — страха от тъмнината — и се примирим с несигурността, неизвестното и неизбежността на загубата, остава животът в най-чистия му вид.
Онова, което откриваме, е противоотровата срещу празните правила и чуждите представи, по които се опитваме да живеем, срещу маските, които носим на дневна светлина.
То е пълната противоположност на повърхностността, празнотата и отчуждението — на онова натрапчиво усещане, че има нещо в живота, което все още не сме успели да разберем докрай.
Докато Венера в Скорпион става невидима и образува квадратура с Плутон, нека я последваме в подземния свят. Нека за известно време оставим дневната светлина зад себе си — и видим какво пази тъмнината за нас.
astrobutterfly.com
Добави коментар