Животът не е приказка със справедливи очаквания…

Калина  е слабичка, с кафяви очи, много жива и повечето пъти усмихната. Идва на всички сбирки, включва се в разговорите, шегува се, пъргаво скача първа, ако нещо потрябва. Изглежда и много млада. Има двама сина, по- големият от години обикаля комуните. Пращали сме го къде ли не. С нашата загубена система на лечение им осигуряваме своеобразен елитен туризъм, така излиза.

            Беше в Неапол в Италия, после в Нотингам в Англия, после в Мадрид- все в къщи на Бетел, испанска организация за възстановяване на наркозависими. Милата Диана, която е връзката с организацията и се мъчи да поддържа програма и у нас, не се умори с него. Той постои няколко месеца и току се прибере. Няколко дни се натиска да стои в къщи, после не издържа и всичко започва отново. Калина не е от тези, които се тръшкат. Не съм я чула и да се оплаче нито един път, като някои други. Всичко казва с усмивка. Само дето в периодите на завръщането на „ блудния син” под очите и се появяват кафяви кръгове. По- тъмни от очите и.     Когато той замине отново, кръговете започват да избледняват. Калина работи в кухнята на една детска градина. Как се справя, не мога и да гадая. Отдавна е изгонила мъжа си. Защо? Защото го хванала да се друса заедно със сина им.

            Каза го пак с усмивка, а ние преглътнахме и няколко минути не бяхме в състояние дори да реагираме. След време Калина пак ни стъписа.

             Говорехме за тежки неща, наскоро беше починало едно от нашите момчета. Говорехме за майка му, за това, което тя призна – че вече е по- спокойна. Това обикновените хора, които нямат досег с наркотици, няма да го разберат. Има връзка с ужасния край и ужаса без край. Жестоко, но вярно. И все пак- да ти се случи най-ужасното нещо на света, да погребеш дете и…да се успокоиш.

            Внезапно Калина се обади :” Така е. И аз се успокоих, когато погребах детето си. Просто в един момент сякаш се бориш ти самият да не се разпаднеш.” Изгледахме я шокирани- синът и беше в поредната комуна, жив. Кого е погребвала? Оказа се, че първото и дете е заболяло съвсем малко от левкемия и е починало на около три години. След него са родени другите двама, единият от които така устремно се е засилил надолу.

            Мисля си каква е тая съдба. И кой раздава съдбите на хората? И каква е тая сила, която движи Калина, кара я да се усмихва, да се шегува, да подтичва като младо момиче, да продължава да настоява, убеждава, изправя и поддържа толкова нестабилния си син.

            Неведнъж през годините съм се удивлявала на тази концентрация на лоша орис в някои семейства. Като че ли карма някаква носят, изплащат наказания. Само че става дума за обикновени добри хора, които си вадят хляба обикновено с черен труд, никому нищо лошо не са направили – обратно, помагали са на роднини, близки, приятели. А отгоре някаква черна брадва сече ли, сече безогледно.

            Такъв беше първият случай в сдружението, още дори не бяхме го регистрирали, но обявихме телефоните си с Елка, жената, с която учредихме „Майки срещу дрогата”  за хората чрез медиите. Обади ми се една жена, която искаше правен съвет.

             След поне две години натиск, убеждения, интервенции и какво ли не, най- сетне баща му и по- големият му брат успели да закарат малкия им син в комуна две седмици по- рано. Но преди това е извършил някаква дребна кражба и е заведено дело. Пуснат е от ареста с парична гаранция. Същият ден е пристигнала призовка за делото.

            Жената отчаяно не искаше да го връща тук, защото се страхуваше, че той ще избяга и всичко ще започне отново. Направихме консултация с адвокат, един път делото може да се отложи по някаква уважителна причина, но на следващата дата трябва да го доведат.

            Минаха няколко месеца. Един ден жената пак се обади, този път плачеше. Не ни бяха послушали, не го бяха свалили и на другите дати. Когато най-сетне преценили, че е достатъчно стабилен, някъде на шестия- седмия месец от началото и го свалили за поредната дата за дело, полицаите му щракнали белезниците в коридора на съда и го отведоха в затвора. Не заради това дело, а заради нарушаване на мярката за задържане.            Този случай ни остана като обеца на ухото и досега. Но не за това ми е думата. Жената се появи две години по-късно на една сбирка на сдружението цялата в черно. Каза ни коя е. Видът и ни стресна, помислихме, че със зависимия и син е станало непоправимото. Историята, която тя разказа, беше просто невероятна.

            Малкият и син прекарал близо година в затвора, излязъл, намерил си работа, нещата потръгнали за…около месец. В края на този месец баща му починал от инфаркт в ръцете му. Неочаквано, непредизвестено. Както си почивали двамата на спалнята. Грижата за семейството и за по-малкия поел брат му, млад мъж в началото на 30-те, сериозен, с работа и приятели, с голям авторитет пред него. Това също продължило около месец, когато внезапно му открили остро онкологично заболяване. За няколко месеца буквално се стопил, и той починал. Всичко това в рамките на половин година. Малкият не издържал, върнал се към наркотиците. Вече нямало и кой да го спира. Освен нея. Жената – вече на възраст, едра, цялата в черно, със сухи очи разказа тази история и каза – заради него съм жива, за него се боря.

            Мисля си, сълзите са в един етап от развитието на всяка трагедия. По-нататък нямат място. И очите на Калина, и очите на тази жена бяха сухи. Сигурно са плакали много, но после някакси са се взели в ръце. На улицата няма да ти направят впечатление. Жени като всички други.

            Снощи точно ми съобщиха лоша новина. Една от нас, педагог в елитно училище, само преди месеци черпи за раждане на внук. Докато тя преди няколко години се беше посветила изцяло на сина си и на неговия проблем, дъщеря и следваше на Запад, завърши и си намери добра работа, типично юпи, спортен тип младо момиче, с добра професия, с добър старт на кариерата, с добра заплата. Нещата при нея се подреждаха като от само себе си, поне така изглеждаше отстрани.

            Реши да се завърне у нас, омъжи се по любов за млад мъж като нея, купиха апартамент, зачакаха бебе. Само 20 дни след раждането на детето, откриха рак у майката. Преди десет дни е починала, бебето няма и шест месеца. Сега остава на грижите на баща си и на нашата приятелка и мъжа и. Както и на вуйчото, който отдавна вече не причинява тревоги. Семейството е в ужасна криза, много по-сериозна от тази, която върлува навън, но и на нейния фон. Дали тази жена има сили да продължи- боя се, че въпросът вече не стои така. Трябва да ги намери, друг начин няма. И нея няма да я различите на улицата от другите жени. Съдба.

            Не искам тази книга да става прекалено черна и тягостна, не обичам трагедиите. Кой ли ги обича всъщност…Но съм забелязала, че страдам до три- едно се счупи, друго се счупи, аз се затварям, не спя, ям се отвътре. Счупи ли се и третото, трагедията ми идва в повече. На ход е трагикомедията. И тук е така.

            Човек се мъчи, страда, пък накрая му писва да страда и се хваща в ръце. Преодолява. Може да се оплаква от съдбата до едно време, промяната става, когато се разгневи и си каже- я да видим кой кого. За толкова години го изпитах сама толкова пъти. Видях толкова хора, които са го приели. За тях искам да разкажа. А че е тъжно и тягостно и черно, така е. Това е животът вътре между четирите стени на семейства, в които се разиграва наистина ужасна драма. Отвън стига малко. Отвън не само не разбират, а в повечето случаи и не искат да разберат. Техните си драми им стигат, а и стигмата върху наркозависимите се създаде удивително бързо и сочно благодарение и на отношението на държавата, и на редица скорозрели сензации, и на престъпността, породена от наркотици. Тук не искам да произнасям тежки присъди, но за да осъдиш нещо, първо трябва да го разбереш. Разбереш ли някои основни неща, ще се замислиш.     Например- как стана така, че наркотиците заляха страната толкова безотказно.

Как се зарибяват децата и кое от тях опитва леснодостъпните вещества с мисълта, че някой ден ще стане наркоман. Защо законът единствено наказва наркозависимите, а не им дава шанс за лечение. Защо у нас само чужди религиозни организации предлагат безплатно лечение без лекарства, а двете български терапевтични общности са толкова непосилно скъпи. Защо толкова много хора печелят от наркоманите и техните семейства и кой има интерес наистина да намали това зло? Защо родител, току що разбрал, че детето му взема наркотици, изпада автоматично в положението на жертва без никакви права. Защо лекуват детето му, докато има пари и после вдигат ръце. Защо се крие смъртността от наркотици. Защо зависимите получават по-големи присъди от дилърите. Защо някой печели от нещастието на други?

            Толкова много защо. И нито един отговор през годините. Вместо това нови и нови попълнения идват да хранят наркопазара, да пълнят арестите и затворите, да загърбват училища и университети, да заемат гробните места…Нови и нови родители, които тепърва се сблъскват с новия си начин на живот. Начин, който никой човек не би си пожелал.

Истинска история предоставена от Весела Божилова