Страстта любов ли е?
Спя до жена си вече 30г. и толкова я обичам! Тя от онези, които заслужават всички подарени цветя и мили жестове.
Бях чел някъде, че в човек не остаряват две неща “очите и душата”. Когато я погледна изплуват толкова прекрасни спомени и първата ни среща. Беше нещо обичайно – студенски купон, бързо сближаване...Но още тогава знаех, че това е моята сродна душа и искам да се оженя за нея, да имаме деца...Повярвайте, това е силно чувство и не се появявало при друга.
Сега я докосвам, за да я усетя по-близка, но пак се появява Надежда.
Надежда е онази другата- която наруши съня ми. С нея нямаме нищо общо. Тя е много по-млада от мен и почти няма за какво да си говорим.
Обаче се смеем. Не зная за какво, дори не мога да преразкажа раговорите ни. Но някак е ведро, леко и толкова светло. Така безоблачно ние продължихме да се срещаме, аз свикнах да живея с вината, която в началото ме разяждаше, а
Страстта любов ли е?
Спя до жена си вече 30г. и толкова я обичам! Тя от онези, които заслужават всички подарени цветя и мили жестове.
Бях чел някъде, че в човек не остаряват две неща “очите и душата”. Когато я погледна изплуват толкова прекрасни спомени и първата ни среща. Беше нещо обичайно – студенски купон, бързо сближаване…Но още тогава знаех, че това е моята сродна душа и искам да се оженя за нея, да имаме деца…Повярвайте, това е силно чувство и не се появявало при друга.
Сега я докосвам, за да я усетя по-близка, но пак се появява Надежда.
Надежда е онази другата- която наруши съня ми. С нея нямаме нищо общо. Тя е много по-млада от мен и почти няма за какво да си говорим.
Обаче се смеем. Не зная за какво, дори не мога да преразкажа раговорите ни. Но някак е ведро, леко и толкова светло. Така безоблачно ние продължихме да се срещаме, аз свикнах да живея с вината, която в началото ме разяждаше, а
после почти изчезна под мислите, че “не съм само аз”, може би е нормално, а аз “да не съм извънземен”.
Ритъмът на живота е странно нещо- не ни позволява да съхраним същите моменти и усещания, както реката, която никога не е една и съща…Никога!
Питал съм се защо е така- дали защото, когато страдаме, виждаме по-ясно всичко хубаво, което сме притежавали, а не семе го оценявали или пък защото всяко събитие си има своя цена…
И ето, че моята Надежда се промени- стана по-мрачна, беше някак замислена и отчуждена. Разбира се, аз имах жена, а тя вече не желаеше да ме дели!
Много по-сложно се оказа моето положение. Аз съм наясно, че само с Надежда нямам бъдеще- тя е по детски чиста, иска да опознае пътища, по които аз съм минал, да преживее емоции, които като тетива в мен са се скъсали. Най-лесно е да се разделим, си казвам…
И после угасват прожекторите, осветяващи моята младост…
Не зная, кога допуснах Надежда в сърцето си, а съпругата ми се превърна в ежедневие, от което не мога да избягам.
Може би, когато у дома споделях всички проблеми, а белезите в сърцето ми се трупаха, оставяйки неизменен отпечатък, върху вече застаряващото ми лице. Това е животът, така порастваме, казвам си, но колкото повече време минава, толкова повече недоволството и непримиримостта се натрупва в душата ми.
Не е възможно да обърна стрелките на часовника, да спра посоката на живота, към т.нар. зрялост!
Така започнах да се дразня и от най-дребни жестове, почти необяснимо за мен…
Моята жена имаше навик, когато спи да ме потупва лекичко с ръка, понякога и в съня си, като че да се увери, че съм до нея. В началото това галеше Егото ми и ме правеше особено самодоволен, сега смесените ми чувства ме карат да изпитвам болка…
Аз съм на 58г. и изгубих посока, не съм очаквал, че ще преживея такива съмнения, че може да се случи на мен – улегнал и прагматичен човек, който знае какво иска и как да го постигне…
А ще бъда ли пак щастлив?, Как да изпитам “онази” страст без да нараня себе си или другите? Колко хора минават през тези “пречупващи”въпроси , а отговорите са изчерпани…
Добави коментар